Размисли и страсти

Винаги съм се възхищавала на хора, които знаят как да се държат във всеки различен момент и независимо от ситуацията – те запазват самообладание. Дали това е така наречената „емоционална интелигентност“, към която така силно се стремя и дали наистина това всъщност винаги е най-доброто.

Ако ти се случи нещо ужасно и изпиташ силна болка (физическа или душевна) – да замълчиш, вместо да извикаш, да се усмихнеш леко и свенливо, вместо да закрещиш. Така веднъж, втори път, сетен… И като останеш сам в банята например – да заридаеш, дори и безгласно… Да „рухнеш“, сдържайки твърде дълго и болезнено чувствата у себе си. И чак тогава ти олеква. Чак тогава намираш сили да продължиш напред.

А ако ти се случи пък нещо така хубаво и лично – да не смееш да го споделиш от страх, че ще се „урочасаш“, сякаш щастието и станалото вече може мигом да се изпари… Да те е страх да се разсмееш високо на глас, за да не те гледат странно хората.

Мисля, че твърде често крием истинските си емоции и мнение, за да „не си помислят“ нещо другите. Твърде често не отстояваме по този начин своята позиция и вместо да се стремим към доброто за нас, единствено „работим“ за другите.

Убедена съм, че от време на време не е лошо да си по малко егоист, без да погубваме алтруиста у нас. Нали?

А всъщност не казваме ли всички постоянно „Запази детското в себе си!“ и не е ли именно това възможно най-детското нещо – искреността, спонтанността, поведение без скрити помисли и страхове!? Без комплекси… Да бъдеш себе си.

Понякога имаш нужда да закрещиш или да се ухилиш налудничаво дори пред непознат. Понякога имаш нужда просто да оставиш сълзите да се стичат по лицето ти…